Яница Янева-Стоянова!

Днес в нашата Рубрика „Жената под каската“ представяме една огнена дама!

За някои моторът е просто машина. За нея той е спомен, свобода, любов и семейна история. Любов, започнала още на седем години с един Симсон и продължила през целия ѝ живот.
Днес тя е учител, майка и съпруга, но когато сложи каската, отново е онова момиче, което мечтае да държи кормилото. А най-хубавото е, че днес по пътя до нея карат най-любимите ѝ хора.
Запознайте се с Яница Янева-Стоянова – жената под каската, за която моторът е много повече от две колела.
“Казвам се Яница и съм на 46 години. Начален учител съм, а освен това ръководя детска група за народно пеене. През учебната година дните ми са изпълнени с детски усмивки, песни и уроци. А когато напусна класната стая и сложа каската, се превръщам просто в едно момиче, което никога не е спирало да обича моторите.
Любовта ми към тях започна, когато бях на седем години. Наш съсед караше Симсон S51 и всеки път, когато чуех двигателя му, изтичвах на вратата да го гледам. Той забеляза колко силно ме привлича моторът и започна да ме качва отпред на резервоара. Бях толкова щастлива, че вечер трудно заспивах от вълнение.
Баща ми също беше моторист, караше МЗ 150. Чаках го с нетърпение на пътната врата да се прибере от работа за да ме вози на „големия мотор“. Дни преди да навърша 10 години татко ме заведе на пуст асфалтов път и попита:
Искаш ли да караш?
Само кимнах с глава, защото сърцето ми биеше толкова силно в гърдите ми, че се боях, че ако отворя уста да отговоря и то ще избяга от вълнение.
Татко се премести на задната седалка и остави предната свободна за мен. Бях толкова малка, че не стигах до земята, но неговите крака бяха моята упора. Той сложи ръцете си върху моите и ме научи как да потегля. Това беше първият път, в който управлявах мотор. На дванадесет години вече ми позволяваше да карам сама на същия пуст асфалтов път за определено от него време. Когато за първи път ми подаде ключовете, каза думи, които и днес чувам преди да запаля двигател:
„Машината е добър слуга и лош господар. Никога не позволявай тя да бъде твой господар.“
Тези думи останаха с мен завинаги.
На седемнадесет години се влюбих в момче, което също караше мотор. По-късно станахме семейство.
Когато навърших осемнадесет години, бях убедена, че най-после е дошъл моментът да изкарам категория ”А”. Отидох при родителите си и с огромно въодушевление заявих, че искам да започна курс за мотор. Баща ми обаче беше категоричен:
„Първо ще изкараш Б категория. След това А.“
Бях ужасно разочарована. Обяснявах му, че не ми трябва автомобил, че искам само мотор. Спорих, молих се, сърдех се. Дори две седмици не му говорих. Но той не отстъпи нито крачка. Накрая се предадох.
Първият ми инструктор по кормуване беше наш съсед, който ме познаваше от дете и ме беше виждал как карам мотор. Качихме се в учебната кола и той спокойно каза:
Хайде, потегляй.
Не знам как. – той ме погледна учудено.
Как така не знаеш? Нали караш мотора, виждал съм те?
Дай ми мотор ще те закарам където поискаш, но на кола се качвам за първи път, никога не съм карала. Тук съм по задължение.
Разсмяхме се и години наред той разказваше тази история.
Така взех Б категория и най-накрая стигнах до мечтаната А категория. По това време със съпруга ми вече бяхме гаджета и записахме курса заедно (1998г.). От тридесет и осем души в групата бях единствената жена. Дойде изпитът на полигона, само шест души успяхме да вземем категорията. Бях горда със себе си, че съм една от тях.
През 2004 и 2006 година се родиха момчетата ни. Малко по – късно продадохме мотора. Решихме, че семейството ни има нужда от друго, още повече като родители на момчета тайничко се надявахме, че те няма да последват нашата тръпка.
Годините минаха, децата пораснаха и всеки пое по пътя си. Една вечер, докато гледахме телевизия (децата бяха излязли), просто се спогледахме и си казахме:
„Време е отново за мотор.“
Започнахме да разглеждаме обяви и само няколко дни по-късно купихме първия си мотор след дългата пауза. Всички вкъщи бяхме развълнувани. Учителките на синовете ни ми споделяха как момчетата разказвали на другите деца, че “тати има много як, нов мотор”. В началото се возех зад съпруга ми, но скоро осъзнах, че не ми е достатъчно. Исках отново сама да държа кормилото.
Година по – късно също така внезапно и на бързо купихме моя втори (след МЗ – та на татко) мотор. Същия ден синът ми се прибра от училище и виждайки мотора попита:
На кого е този мотор?
Моя – отговорих гордо аз.
Глупости, не се занасяй кажи на кого е мотора? Тате на кого е този мотор ?
На майка ти.
Мамо какво ти става, на дърти години изпляска? – ядосано каза той.
Аз съм на 40 години, вие си имате компания и интереси. От мен какво очаквааш, да седна в хола с кръстословицата и да гледам турски сериали? Няма да стане, не съм такъв човек.
Признавам не очаквах такава реакция, но с времето всичко се намести.
Първо карах голям скутер, а след това дойде моята Yamaha FZ6 Fazer – моя златен дракон, както обичам да го наричам. Оттогава моторът е част от ежедневието ми. С изключение на най – студените дни ходя с него и на работа. Понякога виждам изненадата в очите на хората, когато учителката пристигне в училище с каска и мото екипировка.
Най-голямата изненада обаче беше големият ни син. Малко след абитуриентския си бал заяви, че ще си купува мотор. Без дори някога да е споменавал, че иска мотор или да е правил някакви такива планове.
Малкият ни син е човек на спокойствието и комфорта. Когато беше по – малък е карал 100 кубиковия скутер, който имахме, но е категоричен, че това не е неговото нещо. Въпреки това на завършването си пожела колата му да бъде ескортирана от мотори.
Сега караме тримата – аз, съпругът ми и синът ни. Малкият ни син предпочита автомобила с който понякога ни придружава, но винаги се радва на нашите пътешествия и с интерес слуша историите ни.
Понякога хората ме питат какво означава моторът за мен?
Той е спомен за баща ми и за уроците, които ми остави. Той е историята на любовта между мен и човека, с когото вървя през живота вече почти три десетилетия. Той е свободата да бъдеш себе си.
А най-хубавото е, че колкото и километри да изминем, знам, че до мен карат най-любимите ми хора. И тогава усещането за любов е пълно.
P.S. В памет на баща ми за всичко на което ме е научил и всичко което ще предам на синовете си!”
Историята на Яница е нежно напомняне, че зад всяка каска стои една истинска жена — с мечти, спомени, сила и сърце, което избира свободата. А когато към това се добавят любовта към семейството, уважението към корените и смелостта да останеш вярна на себе си, се ражда разказ, който вдъхновява.
И твоята история заслужава да бъде разказана! Ако зад каската ти стои любов, приключение, смелост или просто една хубава история на две колела, пиши ни и стани част от рубриката „Коя е жената под каската?“Защото всяка споделена история има силата да вдъхнови друга жена да сложи каската, да запали двигателя и да тръгне по своя път.
📩 Имейл: lbmpowered@gmail.com
📘 Facebook: Lady Bikers MPowered BG
📸 Instagram: @lbmpowered